автор: Лора Асенова Следвайте Гласове вКултурата не е просто дейност, с

създател: Лора Асенова 

Следвайте " Гласове " в

„ Културата не е просто активност, с която се занимаваш, тя е друга задача изключително през днешния ден, изключително в България “

" В идващите генерации би трябвало да предаваме този смисъл и метод на нравствен живот. Културата и изкуствата би трябвало да ги предизвикат, с цел да съумеят да завоюват и още една душа. Няма какво да загубим, би трябвало да се борим за неговото бъдеще и неговата вероятност. Това е нашата задача. "

„ Икономическата обстановка се оказа не по-малко страшна от идеологическата “

„ Има едно свеждане на индивида до професионално развиване като кон с капаци – сякаш с ясни и положителни хрумвания, а в това време са обедняващи индивида и шаблонизирани цели. Имам възприятието, че се смалява вътрешният обем на днешния човек “, споделя проф. Маргарита Младенова пред " Гласове "

В едно време, в което останахме без Патриарх на Българската черква, някак си започнахме да усещаме освен, че сме останали без глава на тази важна институция, а май сме позабравили връзката ни с Бога и въобще сме подготвени да останем без Бог, без татко, без татковина. Готови сме да се отчуждим от всичко и от всички в своята автономия, която постоянно е безсмислена. Рубриката ни е за просвета и ще насоча тази посока на мислене към театъра. Той изследва душата ни и проблемите, които ни занимават в нея. А тези дни излезе премиерата на спектакъла " ПлатонOFF " по пиесата " Безотцовщина " на Чехов в театрална работилница " Сфумато ". Именно това пространство си е сложило доста сериозна и виновна задача да бъде  лаборатория, в която да са изложени на изпитание възможностите и дълбочините на театъра и препратките му към индивида и метода ни на живеене. Затова и тази седмица взех решение да беседвам с проф. Маргарита Младенова, предподавател в НАТФИЗ и съосновател дружно с проф. Иван Добчев на театралната работилница " Сфумато ". 

- Последната режисура, която представяте, е на създател, с чието произведение поставяте началото на " Сфумато ", а за него самия това е първата му пиеса. Може ли да се каже, че Чехов е оставил огромна диря във Вашия професионален път?

- Определено. Ние започнахме с „ Чайка “ преди време. Тогава НДК за една година беше първият дом на " Сфумато ". Това беше инфарктна година – 1989. Спомням си, че в деня на премиерата получихме известие, че в Букурещ са убити Чаушеску и жена му. Това бяха размирни години и ние неслучайно започнахме точно с Чехов. Той е програмният ни създател, тъй като ние в действителност гледаме на театъра като на човекознание. За нас това е конгрес за слагане на съществени и наболели проблеми. Нашият спектакъл се вглежда в индивида, какво се случва с него, с един много нечовечен, бих споделила лекарски взор. После, когато бяхме на четвъртия етаж в Народния спектакъл, по-късно и в Европа, минахме през всички пиеси на Чехов. И на доста места по света сме ги показвали. Правили сме " Вишнева градина ", „ Три сестри “, „ Вуйчо Ваньо “, един куп ателиета по Чехов и даже върху писмата му. Последната ни концепция да създадем ателие по негови чернови извади от неговата работа страници и фрагменти, хвърлени в кошчето, от които той самичък се е отказвал или театърът го е отказвал, само че там има бисери. Има части живот в неговата поетика, от които живият спектакъл има какво да прави, не просто с цел да се рови сладострастно в боклука, а тъй като там има заровени съкровища. Решихме да стъпим на пиеса без заглавие или както е известна другояче - „ Безотцовщина “.

" Платонoff " - Александър Тонев, Биляна Георгиева; снимка: Яна Лозева

Ние я нарекохме „ Платонoff “ тъкмо поради това off, тъй като тематиката е по какъв начин на младите си години ти се каниш да бъдеш втори Байрон, Христофор Колумб и единствено 5-6 години по-късно си просто един недодялан даскал, както споделя самият Чехов. Къде е онази сила, къде останаха огромните планове за живота ти? Защо се смалява индивидът в хода на живеенето? И неговите герои не губят памет за това какво са желали да бъдат и по тази причина терзанията им стават още по-големи, само че това не ги прави по-активни и действени. Той прави портрет на тогавашния съвременен човек, който е годен за всички ни. Искаме нещо, което не реализираме, за какво не го реализираме? Контекстът ли постоянно ни е крив? Сами ли сме си отговорни? Според мен Чехов желае нещо от индивида – упорства да се надмогнеш, да водиш своята борба, да се съпротивляваш. Някак си той не може да елементарни слабостта на интелигенцията повече да желае в сравнение с да може.

" Платонoff " - Лора Тенчева; снимка: Яна Лозева

Решихме да се върнем на тази негова първоматерия. Той написа тези 250 страници едвам 18-годишен, само че с голям заряд и това си проличава, тъй като е писано на един мирис, без чернови, без редакции. Просто една креативна искра го е водела. И нашето завръщане към неговото начало в нашата Чехова експедиция е една вироглава концепция, която се веселя, че настояхме да се случи. Ние продължаваме да се инатим, тъй като имаме доказателства за смисъла, другояче не знам дали и ние щяхме да издържим. През декември направихме едно ателие, ателиетата са най-точният модел подобаващ на " Сфумато " и, в случай че подтекстът ни позволяваше, ние щяхме да вършим единствено ателиета и да ги демонстрираме. Та, за него се записаха да вземат участие 90 артисти. Ние чакахме 30-40. И от първия до последния ден с надемпирика, с диалози, с четения, още преди да стартираме бяхме оповестили фрагментите от „ Безотцовщина “, с които ще работим, и тези хора ги бяха обикнали пасажите. Появиха се ужасно доста хрумвания, имаше артисти от цялата страна, беше извънредно ателие. Оттам събрахме участниците, ние нямаме щатна натрупа, ние си избираме кръга от хора, с които да продължим процеса от ателиетата. Това е най-чистият метод да се образува екип. След това преминахме към драматургичното писане, към основаването на нашата версия и февруари бяхме подготвени да го сложим на сцена. Екипът ни е превъзходен, силата ни е като за международно. Процесът по основаването на спектакъла беше доста тежък и тъй като трябваше да избродираме стратегия, в която да съумеят да се впишат всички, а и да не страда интензивността на подготовката, която ни е в фетиш, откогато сме основали " Сфумато ". Нашето чувство е, че създадохме един доста жив и доста друг от предходните ни Чехов спектакли. Малко по-близък до наивитета на Гогол и до неговата спонтанност, много по-трагифарсов, в сравнение с чисто трагичен. Животът в пиесата се преглежда като неминуем неуспех и за какво това се позволява? Този млад Чехов сякаш в действителност е усещал, че няма доста време пред себе си, тъй като в зародишен тип се съдържат всичките му сюжети и облици на последвалата му огромна драматургия. Това е феноменално. Изключителна дарба да провидиш до каква степен може да стигне театърът, защо служи театърът. Той е огромен сценичен модернизатор, техниките му на писане, паузите му, скачването на фрагментите. Това е едно изпреварващо времето си драматургично писане, което демонстрира гениалния креативен подтик на създателя. А ние намираме изказ на това, като придаваме материя на текста. 

" Платонoff " - Марин Джишев; снимка: Яна Лозева

- Винаги огромните творби на класическите създатели са безвременни, тъй като могат да се отнесат към всяка ера, точно тъй като са разкрили процеси в човешкото схващане и държание, които са безконечни и изконни. Но точно през днешния ден ми звучи доста настоящо да си напомним произведение, което ни връща към тематиката за това по какъв начин сме останали без отец, без Бог, без татковина. Искаме да сме сами и независими във всичко, изгубили сме връзките си със света. Отричаме се от всичко, сами сме сякаш най-велики, а пък след това – май не се оказва по този начин. 

- Точно това отчуждение на индивида от индивида, тази огромна тематика още от Достоевски – щом нямаш Бог, всичко ти е разрешено и индивидът стартира да се има за човеко-Бог и ужасните последици от всичко това - персоналната му съсипия и породеното несгоди на ближните, това са напълно остри проблеми през днешния ден. Чехов не щади персонажите си. Той не ги преглежда като жертви, тъкмо тъй като в живота и мисленето си упорства, че протичащото се с теб зависи от теб в периода, в който ти е даден от Бог. Винаги можеш нещо да направиш, а не непрестанно да се вайкаш, че едно желание си имал, а се е получило противоположното. Това е код на екзистенциализма. Целият ХХ век написа върху тази огромна тематика – разминаването сред желанията и резултата. Бекет също – за парадокса на съществуването и какво желае от себе си индивидът. Проследява безсилието на мозъка, макар че има памет, може да няма сили да промени нещо в живеенето. 

" Последната лента. Не АЗ. " - Малин Кръстев; снимка: Яна Лозева

- И тук се връщам към това, което казахте доскоро, до момента в който сме на тематиката предпочитание – реализирани резултати, Вие казахте, че тук в " Сфумато " сте намерили доказателство за смисъла. Това значи ли, че резултатите оправдаха упованията и какво е доказателството за смисъла?

- Първо - чистата сила, с която хората идват да вземат участие в ателиетата. Нямат други претекстове с изключение на желанието нещо да узнаят, опцията да излъчат опит или в случай че имат концепция – да я тестват. Ние се опитваме да им оказваме помощ, да ги предизвикваме. Това чисто креативно живеене зарежда ужасно, тъй като от него са махнати рестриктивните мерки „ да не се изложа “, „ да не се проваля “, „ с кого по какъв начин да се отнасям “. Работим с към 200 артисти на сезон. Виждаме по какъв начин се приготвят, по какъв начин се усещат тук, споделят „ тук сме си у дома “. Последното е нож с две остриета - да не ставаме прекомерно фамилиарни, само че има нещо доста значително в това. Също, имаме млада и вярна аудитория. Имаме доста мощен маркетингов екип. Между другото, с цел да покажа нашия заряд – те не са експерти по маркетинг, те са поети, артисти, режисьори, апостоли на " Сфумато ", които са се специализирали, способени са в това, което вършат, само че импулсът им е да се причислят и да спомагат за това изключително пространство, което сме ние като креативно горене. Ние вършим срещи с публиката след зрелище, разговори с ученическа аудитория, както е за Радичковите представления с програмата „ Ноев ковчег “. Културата не е просто активност, с която се занимаваш, тя е друга задача изключително през днешния ден, изключително в България.   

  " Луда трева ", снимка: Яна Лозева

- Това в действителност е задача. И тук в работилницата, в театралната лаборатория има доста огромно другарство с публиката. В множеството театри няма това взаимоотношение със феновете. Но те устоят финансово посредством този оборот на постановки. Вие по какъв начин устоявате на този напън и желало ли Ви се е в миналото да се поддадете на тази скица?

- Никога не сме се поддавали, в никакъв случай не сме правили чисто комерсиални представления, макар че сме имали години на тежко финансово състояние. Даже единствено като имате поради, че огромната ни зала е 120 места, а дребните ни пространства са безусловно бутикови – по 30-40 души. Освен всичко друго методиките, по които се финансира театърът от 2011 година насам са безусловно сбъркани в базата си. Този принцип против доход да се получава дотация – това не е политика за просвета, а чисто комерсиален принцип, който оказва помощ единствено на огромните театри. Това рикушира на процесите в театъра, тъй като към този момент съвсем на никое място няма задоволително време за подготовки, не се мисли върху езика. Върви се по най-бързия метод към къса подготовка с огромни резултати за цялостна зала. Ние към момента стоим против това и работим по нашите си модели и методики, по какъв начин съумяваме финансово е цяло знамение, само че въпреки всичко съумяваме, тъй като не работим по друга система за финансиране. Това не важи единствено за нас. Един куп провинциални театри едвам съществуват и се задъхват да изпълнят тези критерии. Много ни оказва помощ, че има огромен почит към работата на " Сфумато ". Не единствено тук, " Сфумато " е единствен член от България на Съюза на европейските театри. Това ни оказва помощ да реализираме интернационалните планове с участия от под дърво и камък. С непознати артисти също. Участваме в много фестивали. 

- По мои наблюдения " Сфумато " е единственият спектакъл в България, който толкоз интензивно работи с задгранични сътрудници. 

- Имали сме доста ателиета, като се тръгне от Франция, през цяла Европа, стигнем до Америка, където сме имали Чехов ателие с американска натрупа. Фестивали – под дърво и камък, в Япония, в Корея, на Есенния фестивал в Париж, в Авиньон. Затова, виждайки толкоз доста образци по света, ние мъчно се отчайваме. Тази интернационална колаборация е огромна част от живота на " Сфумато ". Но в последните 10 години се усеща духът на времето – придошлата комерсиализация тук, първоизточникът е там. Тя засегна и огромните фестивали, които доста внимават в програмата си – кого канят, какво вършат. Въпреки това не понижа любознанието към " Сфумато " и опцията да си търсим сътрудници и в чужбина. А още повече – към този момент и те идват тук, освен ние отиваме при тях. Това се случва в границите на „ Малките сезони “ или както миналогодишния интернационален план „ Декалог на паниката “, който направихме дружно с театъра в Люксембург и театъра в Порто. Един месец 10 артисти, които приказват на 6 разнообразни езика, бяха тук и работихме дружно с тях. Вече има одобрени направления, само че любознанието не стихва. То се поражда от това, че, когато създадем нещо, не „ лягаме на тази кълка “, че към този момент знаем това по какъв начин да го създадем. Последният Чехов е образец за това. Той доста малко наподобява на всичките ни Чехови преди този момент. И това беше задачата. 

" Платонoff " - Александър Тонев, Яна Георгиева; снимка: Яна Лозева

- Казвате, че от 10-ина години се усеща нов дух на времето. Какво се промени, какъв беше този вододел? 

- Именно правилото – културата на сергията. Спектакълът към този момент не се назовава творба, а артикул. Разбира се, това пристигна от стопански съображения – в целия свят това беше водещото. Започна да господства облагата. Връх взе по този начин нареченият триумф, а дали е тъкмо такъв… И борбата ни се трансформира в борба с този подтекст. Няма по какъв начин да излезем на поляната, да вършим спектакъл от въздух и да оставим актьорите си без възнаграждения, единствено тъй като са подготвени на всичко. Театърът е сериозна специалност, сериозна работа. Това е авторитет, който за жалост е измерим с това по какъв начин се заплаща той през днешния ден. Говорим за достолепие, което би трябвало да се наложи в социума. Вече даже няма и флирт с културата, както е имало едно време. Но има успореден път, има хора, които се борят с това не в промишленостите, а в изкуствата. Един нов образец в тази посока е „ Топлоцентралата “, която също прави сходни на нашите начинания. Предават се щафетата, това също окуражава. Аз доста се веселя, че не сме единствени. 

- А може ли още веднъж смисълът да вземе връх? Посланието, душата. Не единствено работещата машина, произвеждаща празни по наличие постановки. Не превъртяхме ли играта с материалното, не прекалихме ли с консуматорството? Много от дълго време приказваме за тактика за просвета, само че тя ми се коства като химера, която в никакъв случай няма да се случи. В една друга политическа конюнктура са дали фундамент на културата, тъй като са осъзнали какъв брой значи тя, за една или друга цел. Да, в този момент времето е демократично, само че станахме ли по-свободни?   

- Икономическата обстановка се оказа не по-малко страшна от идеологическата. Даже по времето на идеологическата се сътвори един иносказателен спектакъл. Какво правеше Леон, какво правеше Методи Андонов, какво правеше Юлия Огнянова? Които по един заобиколен метод изказваха мнението си. Можеше да усетиш този дух на въпреки-казаната през театъра истина. Точно това е парадоксът. Като сме свободни, от какво сме свободни? Ние сме свободни да навеждаме глава и да ни се огъват гръбнаците, с цел да не се цепим. Но това е тъпо. Аз не съм чак толкоз огромен оптимист, че ще се извърнат коренно стойностите. Има едно свеждане на индивида до професионално развиване като кон с капаци – сякаш с ясни и положителни хрумвания, а в това време са обедняващи индивида и шаблонизирани цели. Имам възприятието, че се смалява вътрешният размер на днешния човек и ние с нашите студенти доста приказваме за това. Но количествено аз не мисля, че това може да се обърне. Както в скицата на Леонардо да Винчи – „ Витрувианският човек “ - индивидът е в центъра на окръжността, само че в този момент не индивидът, а някакъв различен знак е в центъра. Но съм уверена, че има хора, които са гладни за нравствен живот, за артистичен живот. Мисля, че постоянно тази част на човечеството е била по-малобройна, без да подценявам и другите, тъй като у тях има същия капацитет, просто не е доразвит. Както е при децата. То се ражда за светлина, искрата Божия е жива в него. То има капацитет да бъде духовно и там някъде е вярата. И в идващите генерации би трябвало да предаваме този смисъл и метод на нравствен живот. Културата и изкуствата би трябвало да ги предизвикат, с цел да съумеят да завоюват и още една душа. Няма какво да загубим, би трябвало да се борим за неговото бъдеще и неговата вероятност. Това е нашата задача. 

" Мислещи тръстики " ; снимка: Яна Лозева

- Ето, Вие работите с доста учебни заведения. Посещават ви възпитаници. Имате ли взаимна активност с Министерството на образованието? 

- Имаме едно момче – Алекс Дачев, който се занимава с това. Миналата година стартирахме един план „ Театър за младите “ - да идват да гледат деца и младежи, да участват на ателиета, да участват на подготовки, да пишат текстове, да отразят това, което са гледали. Сега преди изданието на „ Малкия сезон “ ще създадем групи от възпитаници доброволци, които ще вземат участие. Пряка връзка с Министерството няма, само че ние доста добре знаем, че каквото си го създадем сами – става най-добре. Всичко, което се свежда до формализиране – писане на планове, влизане на комисии, то изтощава с времето, което минава толкоз постепенно, че ти забравяш каква ти е била първичната концепция. На нас ни оказва помощ и нашата аудитория, която има отношение към това, което вършим. " Сфумато " има неофициален кръг от хора, с помощта на които съумяваме да реализираме повече. И той се уголемява. 

проф. Иван Добчев, снимка: Кети Райкова

- Когато се стартира да се минава през институции, през стадии постоянно се не помни от кое място си тръгнал, с каква концепция. Обаче Вие с Иван Добчев не сте не запомнили. И посоката е все една и съща. Какво Ви събра преди време с него и в какви години тръгнахте – в края на 80-те даваше ли ви криле това, че бяхте почнали нещо непознато за България?

- През 1986-1987 година бяхме дружно в Сатиричния спектакъл и там се събрахме. Тогава имаше една опция да се поощрят начинания, които преди бяха немислими. Аз направих концепция за „ спектакъл от близко “, той пък разви своя концепция за това, което в този момент е " Сфумато ". Това беше към този момент 1988 година, когато имаше срив в Русенския комитет, където Иван членуваше. Наказаха доста хора, неговият план го сложиха в чекмеджето и тогава взехме решение да обединим напъните си с него. Така се появи " Сфумато " – в обединение на две сходни фантазии за различен спектакъл. А пък и имахме разговор, имахме взаимно доверие, имахме общ небосвод. Когато работим дружно, е доста тежко – ние сме доста разнообразни, а подготовката е пещ. Там не можеш постоянно да внимаваш по какъв начин се държиш, от време на време има напрежение, само че актьорите знаят, че могат да вземат от единия или от другия, а от време на време може да изберат нещо трето, което не е средноаритметично. Уморително е, тежко е, само че смисълът идва след това и се вижда. И тази удвоена сила се демонстрира най-много, когато на единия не му стигат силите, желае да отпусне ръце и с хиляди учредения да каже „ Дотук съм! “, тогава се появява силата на другия. Ние сме като скачени съдове, в които, в случай че водата в единия оскъднее – в другия прелива. Според мен добре съумяваме да работим с младите точно поради този принцип. Ние не сме репертоарен спектакъл, работим по стратегии – стратегия Достоевски, стратегия Чехов, стратегия Радичков, стратегия Бекет – в тях всеки от нас има собствен театър, само че и едно авторово пространство с общи ателиета и това се получава, единствено тъй като сме дружно. Много постоянно си мислим, че сме по-свободни, когато сме сами. А парадоксът е, че сме по-свободни, когато сме с другия, тъй като имаме нужда от позиция, от провокация, от инспекция. Иначе се загубваш, в случай че вървиш самичък по себе си. И когато единият е режисьор, другият му е продуцент и противоположното. Това е другата част на нашата работа, която е черна и неромантична, само че неизбежна.

Радина Кърджилова в " Идиот " ; снимка: Яна Лозева

- Красиво и мощно е да срещнеш съидейник. Но сигурно изисква и предоставяне обратно от себе си, тъй като всеки си има своя темперамент и общата цел е една, само че би трябвало самонадмогване, с цел да могат нещата да вървят. Всичко това си проличава в тази много комплицираната и смислена програма на " Сфумато ". Със спектакли като „ Идиот “ и „ Бесове “ по Достоевски, „ О, щастливи дни “ и „ Последната лента. Не аз “ на Бекет, „ Луда трева “ и „ Нова Библия “ от Радичков, и още по Чехов, Стратиев, Буковски, Булгаков. Това са огромни имена в драматургията, които притеглят аудитория, само че те не слагат ли огромен риск за осъществяването?

- Когато избираме текст или създател, ние го вършим с акцент върху неговата тематика, в която ние се припознаваме или е значима за нас. Ние не се озъртаме за огромни имена. Нито Радичков или Достоевски са най-комерсиалните създатели в това отношение. Нито Бекет или Чехов са от тези имена, които пълнят залите през днешния ден. Ние имаме и доста стратегии със модерни български създатели и първите им опити в театъра. Сега репетираме нова пиеса на Васил Балев, преди няколко месеца пиесата „ Антитъга “ на Стефан Иванов, това е доста значимо. Но това наше завръщане непрестанно към огромните текстове не е просто разумен избор, а апетит на правещия човек да стъпи на голям заряд. Те съдържат доста пластове, надскачат времето, основават други ограничения. Малко е като в „ 451 градуса по Фаренхайт “, където горят книгите, обаче има една група фанатици, които наизустяват огромните текстове, с цел да не изчезнат. В този облик има доста истина за смисъла да се връщаш към тях – с цел да ги има. След това зрелище, което направихме с лирика на Миряна Башева – „ Мислещи тръстики “, няма да повярвате какъв брой хора по-късно се обаждат да питат къде да намерят в този момент стихосбирките й. Ето че през театъра се връща това любознание към текстове и създатели, които другояче просто ще бъдат забравени. 

проф. Малгарита Младенова и студенти от випуск 2018г. в НАТФИЗ

- Те единствено по този начин остават – през времето и през хората, посредством това предаване. Това го постигате и посредством Вашите студенти в НАТФИЗ. С тях също в този момент имахте премиера – „ Месец на село “ по Тургенев. А усещате ли у младите режисьори и артисти да възприемат и осъзнават отговорността на театъра? 

- Това не е даденост. На кандидат-студентските изпити избираме хора, които могат да мислят в деяние, а не просто като папагали да са заучили нещо или да наподобяват физически добре. И оттова нататък се стартира. Това, за което питате  - се разсънва и се отглежда у тях, в случай че те имат природа за това. Например първият учебен срок е за мемоари и сънища – техни персонални, с цел да разсънят прочувствената и сетивната си памет. Те стартират да се изненадват от самите себе си, лека-полека натрупват. Този финален клас четвърти курс, който водим с Албена Георгиева, е неизразим. Те осъзнават всичко това и аз се надявам, че те ще имат силата да отстояват всичко това там, където отидат, тъй като това по никакъв начин не е елементарно. Сега са дружно и това ги държи. Но нека да устоят, те към момента са доста съхранени. Трябва да се разсъни у тях тази храброст да рискуват, тъй като нямат какво толкоз да изгубят. 

- Това виждам и тук в авторските спектакли, на които давате сцена. Те също са на младежи със заряд, с концепция, със смисъл. Ето още няколко образеца като Иван Ланджев, Васил Дуев, Рашко Младенов, който е същински доайен, също показва авторския си театър тук – „ До финален дух “.

- Даже им оказваме помощ – както е с поезията на Иван Ланджев да се трансформира в театър, да откри театралния си аналог, да откри театралния си облик. Театърът не е единствено пиесата, тя е особена среща онлайн, когато някой е в акция. Това е място, което те придвижва другаде. Театърът не е просто пиесата, не е единствено сюжетът, дори минимум е това.